Молитва за дъжд

Не, с оглед прогнозирания дъжд и този следобед, не се моля за истински дъжд. Това е едно стихотворение на Димитър Василев, претворено в песен, която много обичам. Преди малко намерих пълния текст - бях си го запазила на тайно място. Искам да го споделя с вас...

Молитва за дъжд

И колкото да гледам, да се взирам, 
пустинното небе тежи над мен като безплодна лира. 
И вече не за дъжд- 
дъждът е най-добрия сън на мойта младост- да, 
вече не за дъжд, за облаче се моля, да хвърли сянка в този задух. 
Дъжд няма да вали. 
Разбираш ли: дъжд няма да вали!
Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли. 
Езикът навлажнява напуканите устни.
В очите блика последната влага. 
Пресъхват всички извори- природни и изкуствени . 
И повече живот като че ли не ти се полага.

От дъното на твоите артезиански кладенци се вдига прах
Облаци! 
Проклинам ви. 
И треперя от страх. 
А с мен и градът на моята младост се задушава (под едно небе без надежда). Запустели улици. 
Стъкла, ослепели от прах 
Изсъхнали треви, алеи, 
които все в самотата извеждат.
Коли, Коли- детски играчки,
които бълват дим, 
които се прегряват,
пръскат се сърцата им стоманени. 
И ние в старостта летим. 
И ние поначало сме измамени.

Ах, пътя!Пътя!
Кой ще ми върне тласъка?
Кой ще ми даде инерцията загубена?
Само затова, че небето в мен е престанало да блика. 
Само за това, че от дъното на моите артезиански кладенци 
двадесетгодишното слънце ме вика. 
Облаци- мечти от дъжд или от прах!
Проклинам ви. 
И ви обичам като първи грях .

А с мен и земята на моята любов 
ви проклина и чака. 
Момчешки рани се отварят сякаш.
Водата на язовирите не стига
да ги промием. Тревата на ливадите
не стига да ги превържем. 
Отварят се браздите на мечтите
и семето непокълнало- се показва.
Ще го изкълват врабците на времето. 
И ще продължи да зее любовта ми като празна пазва. 
Господи! 
Наказвай ни с глад,
но не и с безплодие! 
Ние чакаме да покълнем поне още един път.
Ние искаме да разцъфнем поне още един път
И да люшнем клас поне още един път.
И да налеем зърно което, ако щат, 
и враните да изкълват. 

Затова в този вик към облаците
И това проклятие 
И този страх. 
Не че небето в мен е празно
не че реките в мен са мъртви 
Не че градовете в мен са неотзивчиви
и като пустинни вихри
улиците ме въртят из тях.
А защото не предвидих сушата 
А защото не попълних всички язовири 
А защото не опазих струните на всички лири.
А защото хвърлях камъни по всички изворни места
И навред се разпилявах 
И на дребно се раздавах 
без да се пестя.

Но вече е време,
вече е крайно време да завали. 
Само някакъв си час,
някаква си минута само
от големия дъжд ме дели.
Усещам го по миглите си (изсечени от вулканична лава). 
Вкусът на дъжд, 
вкусът на цвят и зеленина
ме опиянява.
И аз сиплащам данъците за дъжда.
И аз си плащам застраховките за риска. 
И в очите с по една звезда 
впрягам вдъхновението
и плуга натискам.
И дочувам как над мойта бразда
всеотдайните сълзи се плискат. 

Д. Василев

А ето и песента: