02 ноември 2009

Завръщане назад

Преди години открих един нов свят. Откритието доведе до промени в живота ми, преминах през различни периоди, някои от тях тежки, но крайният резултат е ...това, което съм искала.

Тогава, в началото, нещо ме караше да пиша. То кой ли не е писал стихове някога :)
Е, мен със стиховете не ме бива, ама ме избиваше на проза. По една случайност бях публикувала онлайн някои неща, които днес реших да си припомня. И понеже на въпросното място има рейтингова система и открих, че положителните отзиви успяват да надвишат отрицателните, реших да увековеча тук творението си :) Понеже е дългичко, ще го разделя на части.

Моята история е за "Скитникът" и започва така:

Той вървеше по своя път наникъде.Такава съдба му бяха отредили орисниците - вечно да върви, вечно да търси...без да знае какво. Той бе извървял и познаваше много пътища - и гладки , с вечнозелени дървета и уханни цветя, и трънливи, където краката му ставаха кървави. Но все така вървеше,защото орисниците му бяха дали
надеждата за другар.Тя му даряваше най-прекрасните сънища нощем и най-красивите
мечти денем.Тя не го изоставяше и бе винаги до него.А той, напротив, понякога му се искаше да избяга от нея, да се скрие в тъмното и да я остави да продължи сама по пътя.Но не можеше...така го бяха орисали.
Скитникът се спираше понякога.Почукваше на някоя врата , за да помоли за чаша вода или за къшей хляб. Той бе срещнал много хора по своя път. Бе опознал човешката душа и щом видеше човека, който му отваряше вратата, знаеше как ще го посрещнат.Затова никога не се надяваше напразно или не очакваше повече, отколкото получаваше.
Скитникът оставаше понякога...тогава той разказваше своите истории на тези, които го приютяваха, защото нямаше с какво друго да се отблагодари. Истории от спомени , истории от мечти. Те бяха най-често тъжни и хората плачеха, когато го слушаха. Но искаха още...
Скитникът си тръгваше. Винаги. Така го бяха орисали.Да бъде скитник.

И после:

В непознатия град
Среща I

Всъщност той не беше толкова гладен, а и жажда не го мъчеше.Но нещо в градината
наоколо привлече погледа му сред многото къщи на този непознат град.Замисли се... Sлед това кривна от пътя си и почука.Беше готов да си тръгне всеки момент, дори не се приближи много до прага, но вратата се отвори. Тя му се усмихна и нещо в сърцето на скитника трепна.
"Същата усмивка" - помисли си той и се върна много години назад. Спомените го завладяха и той се улаши.Понечи да си тръгне, без да каже нищо, но го спря гласът й:

"Влез..."

Не можа да устои на изкушението и прекрачи прага й.Всяка дума му се струваше толкова позната, всеки жест, всеки поглед. Тя го завладяваше все повече и повече, но той не можеше да разбере спомена ли бе това или нещо ново, само нейно...

Той остана тази нощ..и следващата..и още много следващи. Но с всеки изминат ден чувстваше, че наближава момента , когато трябва да тръгне отново по своя път. Много пъти бе отлагал, веднъж дори приготви малкото багаж, който имаше...

Това бе една вечер, когато говориха дълго и открито. Гледаха се в очите и той едва се удържа да не я вземе в прегръдките си. А след това реши, че трябва да тръгне. Но
когато отвори вратата, тя го пресрещна усмихната, неподозирайки какво прави,заговори
го и ...той не можа да тръгне.Само прикри торбичката и скри намеренията си.

Но пътят го викаше...
Един ден скитникът реши да попита. Вечерта , вместо "лека нощ", той прошепна "Искаш ли да дойдеш с мен?".
Тя замълча и се скри зад вратата. Той не спа цяла нощ. Сутринта побърза да излезе , за да разбере...но нея я нямаше. Бе отишла някъде и не се върна целия ден. Скитникът не я дочака вечерта и заспа, а на сутринта отново я нямаше. И така ден след ден. Скитникът разбра отговора, но искаше да го чуе.

Накрая се отказа и от тази надежда и една вечер остави бележка:
"Утре сутрин тръгвам..."
На сутринта тя го чакаше...
"Не мога да тръгна с теб - каза - но не искам и да си тръгваш!..."

"Връщай се понякога - продължи .-за да ми разказваш твоите истории"
"Ще се връщам" - обеща скитникът и тръгна.

И той спази обещанието си.Връщаше се и разказваше, но това бяха неговите най-тъжни истории, от които тя плачеше. И той виждаше, че когато го види, в очите й вече не проблясваше радост, а минаваше облак...и разбра скитникът, че й носи само болка и мъка.Тя никога не му каза да не се връща, но той разбра. Трябваше да продължи нататък.

Имаше нещо нейно у него.Но той не искаше да оставя нищо у себе си. Един ден събра сили и почука за последен път на вратата й:

"Това е твое" - каза той, а след това се отдалечи.
"Сбогом" - прошепна в себе си, но тя като че ли го чу.
"Сбогом, скитнико" - достигна през вятъра...

Следва...

Няма коментари:

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...